Летище Бургас става още по-гостоприемно за товарни полети. А за пътнически?
Логистичен хъб или живо интернационално летище? Накъде вървим?
Понякога тишината приказва по-силно от плач на турбини. Тези дни от „ Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт “ АД още веднъж оповестиха, че Летище Бургас ще затвори порти за цели шест месеца. Мотивът – „ една от най-мащабните вложения в летищната рационализация в България през последните десетилетия “. Похвално. Ние, бургазлии, в никакъв случай не сме били срещу развиването.
Но не ни е прелестно, че за поредна година есенно-зимният сезон ще бъде лишен от въздушен пулс. Очевидно е, че бургаското летище има потребност не от пауза, а от реанимация.
Докато ние броим месеците до края на оповестения ремонт, другаде животът ще кипи. Варна няма да спре да приема и изпраща самолети. А Пловдив – град, който доскоро някои биха нарекли авиационна външна страна – към този момент чертае нови въздушни направления. Преди броени дни се похвалиха с откриването на нова целогодишна линия, която ги свързва с Милано в Италия. „ Уиз Еър " пък пуска на 15 ноември два нови директни маршрута до България – от Братислава до Пловдив и до Варна.
Това не са просто полети – това е тактика, това е упоритост, това е визионерство.
Бургас обаче… ще чака. Отново.
Имаме няколко дълги месеца пред себе си, с цел да разсъждаваме върху следния откъс от известието на „ Фрапорт “:
„ Инвестицията ще обезпечи дълготрайна експлоатационна надеждност на основното летище за Южното Черноморие и ще увеличи потенциала му за приемане на широкофюзелажни и товарни полети. “
И да се питаме:
Накъде летим? Към по-чести кацания на товарни самолети? Към логистичен хъб, а не към живо интернационално летище? Ако това е бъдещето, то концесионерът има съображение да се усмихва. Товарът е постоянен, прагматичен, предвидим бизнес.
Но какво става с нас – елементарните бургазлии? С туристите, които биха пристигнали отвън сезона? С стопанската система, която има потребност освен от логистика, а от жив поток на хора, хрумвания, просвета? С едно крайморско пространство, което доста от дълго време заслужава да диша в ритъма на съвременна Европа?
Да, вложенията са значими. И модернизацията е нужна. Но в обществения развой липсва най-важното – визията.
Летище Бургас не е склад с писта. То е врата към района, към Черноморието, към бъдещето на града.
Днес тази врата се затваря. Временна мярка, настояват. Но опасенията на жителите звучат все по-настойчиво:
Дали, до момента в който ние чакаме, светът няма да отлети без нас?
И в случай че някой ден се събудим с едно прелестно осъвременено летище, само че с оскъден пътнически календар… дали това ще бъде победа? Или безшумно самопризнание, че Бургас е отстъпил своето място на картата на авиационна България?
Докато слушаме ехото на обещанията, един въпрос продължава да тежи като празен терминал:
Какво печелим ние?
Не цифрите в докладите, не товарните контейнери. А хората. Градът. Животът му.
Защото всяко летище има самолети, само че огромните имат и дух. И бъдеще.
Понякога тишината приказва по-силно от плач на турбини. Тези дни от „ Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт “ АД още веднъж оповестиха, че Летище Бургас ще затвори порти за цели шест месеца. Мотивът – „ една от най-мащабните вложения в летищната рационализация в България през последните десетилетия “. Похвално. Ние, бургазлии, в никакъв случай не сме били срещу развиването.
Но не ни е прелестно, че за поредна година есенно-зимният сезон ще бъде лишен от въздушен пулс. Очевидно е, че бургаското летище има потребност не от пауза, а от реанимация.
Докато ние броим месеците до края на оповестения ремонт, другаде животът ще кипи. Варна няма да спре да приема и изпраща самолети. А Пловдив – град, който доскоро някои биха нарекли авиационна външна страна – към този момент чертае нови въздушни направления. Преди броени дни се похвалиха с откриването на нова целогодишна линия, която ги свързва с Милано в Италия. „ Уиз Еър " пък пуска на 15 ноември два нови директни маршрута до България – от Братислава до Пловдив и до Варна.
Това не са просто полети – това е тактика, това е упоритост, това е визионерство.
Бургас обаче… ще чака. Отново.
Имаме няколко дълги месеца пред себе си, с цел да разсъждаваме върху следния откъс от известието на „ Фрапорт “:
„ Инвестицията ще обезпечи дълготрайна експлоатационна надеждност на основното летище за Южното Черноморие и ще увеличи потенциала му за приемане на широкофюзелажни и товарни полети. “
И да се питаме:
Накъде летим? Към по-чести кацания на товарни самолети? Към логистичен хъб, а не към живо интернационално летище? Ако това е бъдещето, то концесионерът има съображение да се усмихва. Товарът е постоянен, прагматичен, предвидим бизнес.
Но какво става с нас – елементарните бургазлии? С туристите, които биха пристигнали отвън сезона? С стопанската система, която има потребност освен от логистика, а от жив поток на хора, хрумвания, просвета? С едно крайморско пространство, което доста от дълго време заслужава да диша в ритъма на съвременна Европа?
Да, вложенията са значими. И модернизацията е нужна. Но в обществения развой липсва най-важното – визията.
Летище Бургас не е склад с писта. То е врата към района, към Черноморието, към бъдещето на града.
Днес тази врата се затваря. Временна мярка, настояват. Но опасенията на жителите звучат все по-настойчиво:
Дали, до момента в който ние чакаме, светът няма да отлети без нас?
И в случай че някой ден се събудим с едно прелестно осъвременено летище, само че с оскъден пътнически календар… дали това ще бъде победа? Или безшумно самопризнание, че Бургас е отстъпил своето място на картата на авиационна България?
Докато слушаме ехото на обещанията, един въпрос продължава да тежи като празен терминал:
Какво печелим ние?
Не цифрите в докладите, не товарните контейнери. А хората. Градът. Животът му.
Защото всяко летище има самолети, само че огромните имат и дух. И бъдеще.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ